Героичното минало на родния край
публикувана: 10.06.2013г. 22:07 | прочетена: 3639 | коментари: 0
„Истинското просвещение на нашия народ е невъзможно,
докато историята остава в мрака на забвението“
Марин Дринов
За Трудовец е писано и може би още ще се пише. Селото ни заслужава това, защото през годините то е вървяло по пътища многоцветни, трудни и легендарни.
С откриването на документите за назначаването на Искандер Бег за Санджак – бей на Никополския Санджак, се родиха интересни моменти от миналото. Документите ни описват историята на някогашното село Одрец, чието име единствено напомня за тракийското племе Одриси, населявало някога нашите земи преди новата ера.
От археологически находки в древността се вижда, че благоденствието е съпътствало живота на одрисите. Затова около Одрец /сега Трудовец/ те издигнали най-величествените паметници – могили. Две от тях: Сипалница и Влашката, които все още красят покрайнините на селото.
Писмени сведения от древни времена и от периода на Първата българска държава липсват. Затова пък при излаза от Стара планина на бистрата рекичка Черниш има следи от малка самоковна и от стари крепости. Едната от развалините се нарича Лалов камък, а другите две насреща наричали „Градища“. Откъм Лъженската пишура,където е извивал древния път, който през византийското робство е свързвал Константинопол с Видин. По този път са вървели войниците на турския султан, когато е трябвало да потушават бунта на Видинския вилает. Наричали го „Друма“
В турските берати, селата от отново завоюваната България са дадени поименно с броя на домакинствата. Прави впечатление, че най-близките села до боженската урвишка крепост – Прослав, Новачене, Скравена, Одърец, Чекотюм – са най-малобройни, а някои по време на войни или въстания са изчезнали. Известният надпис на прочутия войвода Огнян гласи: „Аз, Севаст Огнян бвх кефалия при цар Шишман. В това време воювахме с турците и много зло патих. Аз се бих за вярата на цар Иван Шишман“. Това звучи като заветна епитафия. Доблестният севаст и кефалия мъдро съобщава на бъдещето за многото патила от несконечаеми битки, които той възглавява за вяра и за свобода на България срещу свирепите османски завоеватели. Макар войната вече да се водила без цар и без държава, тя била продължителна и упорита.
Свободата си бранил самият народ в този край, където е потърсена последната опора в цар Иван Шишман. За него Паисий в своята история казва, че седем години се е укривал и отбранявал в ъв велможите си в манастир Урвич, преустроен в яка крепост. Всъщност Паисий потвърждава войводата Огнян. За тази героична и трагична епопея народът съхранил предание, записано навремето в село Лъжане.
Според него в урвичките битки са участвали и жените, като на двадесет една е била оставяна вън от крепостта, за да се грижи за децата и немощните, укрити из горите и пещерите. В последния бой всички войни, начело с войводата загинали ведно с крепостта, погълнати от пламъците на огнена стихия.
Село Одърец останало с девет домакинства, Новачене – само с пет, а някои като Прослав, Чекотюм, Ваничево – изчезнали.
В началото на робството селището Одърец е записано като Алтун-таш, което означава „златен камък“, „за участието му в боевете под Никопол“. С това име селото вече е записано в документите.
В документите: „Види се, че от тях не ставало роби, та агите тук закрепостили 18 мюсулмански семейства“.
Възрожденския полъх отрано е достигнал тукашните българи, в чиито души са намирали отзвук всички борби за свобода. В боевете на Шипка са участвали опълченците Райчин Стаменов и Цеко Вълков – Таранджука, а в четата на Филип Тотю е участвал Цеко Йотов.
Един от свещениците на с. Лъжане – Иван поп Илиев е записал в своите спомени, че селото е взело живо участие в революционния подем по време на Васил Левски. Иван поп Илиев пише: „В 1872 г. ходеше по селата Димитър Общи, предрешен като търговец на свине. Дойде в наше село, въоръжен с пушка с две цеви и револвер. Събрахме се 25 човека, излязохме една нощ в лозята и дадохме клетва под открито небе и събрахме за пушки от кого по 200, от кого по 100 гроша ...“ Скромно и трогателно, като Софроний Врачански, този лъжанчанин разказва за изживени страдания и страхотии по време на освободителната война. Тогава селото е обект на мародерски нападения от рзаярени башибозушки черкезки части.
По предание на връх Ветрилото и връх Трудовец е имало знаме, което се е развявало всеки път от поставената там стража щом се забелязало, че в полето нахълтват кърджали. При този сигнал работниците по полето напускали работата и се укривали в калето – „Лалов камък“. Към това време се е подвизавал войводата Драгой, за когото има запазени спомени, че е водил упорита борба с турците. На негово име е наречен и върхът, който се намира на североизток от селото – „Драгой балкан“.
След славната победа на 11 ноември 1877 г. при превземането на Правешката позиция от витязите на генерал Гурко, освобождението на селото започнало на 16 ноември. Битката повели I и IV батальон от Московския полк. Турските оръдия били укрепени в табията на „Бръдцето“ пред Oрхание.. В помеждутъците на боевете българите избягали нощем на север към Било планина, завзета вече от русите. Там те се укривали цяла седмица и от височините наблюдавали сраженията около родното ни село.
Всички данни говорят, че селото в далечното минало е било разположено в местността Кунчовци на около два километра южно от сегашното му месторазположение. На това място има следи от гробница и могила. През 1930 г. Стоян Стаменов Кунчовски разкопавайки могилата, намираща се в неговата ливада открил череп, стари монети и други старинни предмети. Местността Кунчовци е безводна. Населението се увеличавало, а земята по склоновете около селото е бедна и недостъпна. Ето защо по-предприемчивите семейства започнали да търсят нови места за поселване. Такива те намерили в днешното местонахождение на с. Трудовец, което е център на землището и има изобилно вода за хора и добитък. Заселването на новото място е било свързано с големи трудности, тъй като е било обрасло с буйни гори, трънаци и дълги храсти, които новите жители е трябвало да почистят. За наличието на тези гори говорят днешните названия Шумака, Брестака, Геровска кория, Трънливица, Елешака и др.
Първите преселници поставили началото на махалите Панчовска, Геровска, Нонинска, Пешовска, Милковска и Лазарска. Първоначално махлите били разположени далече една от друга, но в последствие при увеличаването на населението се сливат в едно селище.
С откриването на документите за назначаването на Искандер Бег за Санджак – бей на Никополския Санджак, се родиха интересни моменти от миналото. Документите ни описват историята на някогашното село Одрец, чието име единствено напомня за тракийското племе Одриси, населявало някога нашите земи преди новата ера.
От археологически находки в древността се вижда, че благоденствието е съпътствало живота на одрисите. Затова около Одрец /сега Трудовец/ те издигнали най-величествените паметници – могили. Две от тях: Сипалница и Влашката, които все още красят покрайнините на селото.
Писмени сведения от древни времена и от периода на Първата българска държава липсват. Затова пък при излаза от Стара планина на бистрата рекичка Черниш има следи от малка самоковна и от стари крепости. Едната от развалините се нарича Лалов камък, а другите две насреща наричали „Градища“. Откъм Лъженската пишура,където е извивал древния път, който през византийското робство е свързвал Константинопол с Видин. По този път са вървели войниците на турския султан, когато е трябвало да потушават бунта на Видинския вилает. Наричали го „Друма“
В турските берати, селата от отново завоюваната България са дадени поименно с броя на домакинствата. Прави впечатление, че най-близките села до боженската урвишка крепост – Прослав, Новачене, Скравена, Одърец, Чекотюм – са най-малобройни, а някои по време на войни или въстания са изчезнали. Известният надпис на прочутия войвода Огнян гласи: „Аз, Севаст Огнян бвх кефалия при цар Шишман. В това време воювахме с турците и много зло патих. Аз се бих за вярата на цар Иван Шишман“. Това звучи като заветна епитафия. Доблестният севаст и кефалия мъдро съобщава на бъдещето за многото патила от несконечаеми битки, които той възглавява за вяра и за свобода на България срещу свирепите османски завоеватели. Макар войната вече да се водила без цар и без държава, тя била продължителна и упорита.
Свободата си бранил самият народ в този край, където е потърсена последната опора в цар Иван Шишман. За него Паисий в своята история казва, че седем години се е укривал и отбранявал в ъв велможите си в манастир Урвич, преустроен в яка крепост. Всъщност Паисий потвърждава войводата Огнян. За тази героична и трагична епопея народът съхранил предание, записано навремето в село Лъжане.
Според него в урвичките битки са участвали и жените, като на двадесет една е била оставяна вън от крепостта, за да се грижи за децата и немощните, укрити из горите и пещерите. В последния бой всички войни, начело с войводата загинали ведно с крепостта, погълнати от пламъците на огнена стихия.
Село Одърец останало с девет домакинства, Новачене – само с пет, а някои като Прослав, Чекотюм, Ваничево – изчезнали.
В началото на робството селището Одърец е записано като Алтун-таш, което означава „златен камък“, „за участието му в боевете под Никопол“. С това име селото вече е записано в документите.
В документите: „Види се, че от тях не ставало роби, та агите тук закрепостили 18 мюсулмански семейства“.
Възрожденския полъх отрано е достигнал тукашните българи, в чиито души са намирали отзвук всички борби за свобода. В боевете на Шипка са участвали опълченците Райчин Стаменов и Цеко Вълков – Таранджука, а в четата на Филип Тотю е участвал Цеко Йотов.
Един от свещениците на с. Лъжане – Иван поп Илиев е записал в своите спомени, че селото е взело живо участие в революционния подем по време на Васил Левски. Иван поп Илиев пише: „В 1872 г. ходеше по селата Димитър Общи, предрешен като търговец на свине. Дойде в наше село, въоръжен с пушка с две цеви и револвер. Събрахме се 25 човека, излязохме една нощ в лозята и дадохме клетва под открито небе и събрахме за пушки от кого по 200, от кого по 100 гроша ...“ Скромно и трогателно, като Софроний Врачански, този лъжанчанин разказва за изживени страдания и страхотии по време на освободителната война. Тогава селото е обект на мародерски нападения от рзаярени башибозушки черкезки части.
По предание на връх Ветрилото и връх Трудовец е имало знаме, което се е развявало всеки път от поставената там стража щом се забелязало, че в полето нахълтват кърджали. При този сигнал работниците по полето напускали работата и се укривали в калето – „Лалов камък“. Към това време се е подвизавал войводата Драгой, за когото има запазени спомени, че е водил упорита борба с турците. На негово име е наречен и върхът, който се намира на североизток от селото – „Драгой балкан“.
След славната победа на 11 ноември 1877 г. при превземането на Правешката позиция от витязите на генерал Гурко, освобождението на селото започнало на 16 ноември. Битката повели I и IV батальон от Московския полк. Турските оръдия били укрепени в табията на „Бръдцето“ пред Oрхание.. В помеждутъците на боевете българите избягали нощем на север към Било планина, завзета вече от русите. Там те се укривали цяла седмица и от височините наблюдавали сраженията около родното ни село.
Всички данни говорят, че селото в далечното минало е било разположено в местността Кунчовци на около два километра южно от сегашното му месторазположение. На това място има следи от гробница и могила. През 1930 г. Стоян Стаменов Кунчовски разкопавайки могилата, намираща се в неговата ливада открил череп, стари монети и други старинни предмети. Местността Кунчовци е безводна. Населението се увеличавало, а земята по склоновете около селото е бедна и недостъпна. Ето защо по-предприемчивите семейства започнали да търсят нови места за поселване. Такива те намерили в днешното местонахождение на с. Трудовец, което е център на землището и има изобилно вода за хора и добитък. Заселването на новото място е било свързано с големи трудности, тъй като е било обрасло с буйни гори, трънаци и дълги храсти, които новите жители е трябвало да почистят. За наличието на тези гори говорят днешните названия Шумака, Брестака, Геровска кория, Трънливица, Елешака и др.
Първите преселници поставили началото на махалите Панчовска, Геровска, Нонинска, Пешовска, Милковска и Лазарска. Първоначално махлите били разположени далече една от друга, но в последствие при увеличаването на населението се сливат в едно селище.
« Назад
Коментари (0)
Добави коментар